Прегледът на нормативната регламентация и значение на самопризнанието в наказателния процес в исторически ракурс показва неговата противоречива природа и функции. Така например, в обвинителния наказателен процес обвиняемият е основен субект в производството, поради което са налице легални гаранции, които препятстват предприемането на действия с цел принудително снемане на неговите самопризнания. В противовес на това, една от основните характерни черти на следствения (инквизиционен) тип наказателна процедура е приложението на теорията на формалните доказателства, според която самопризнанието е главно и най-силно доказателство. Последното стимулира разследващите да се домогват до самопризнание на всяка цена, а обвиняемият от субект се превръща в обект на процеса.

Възприетите в действащия НПК процесуални гаранции, а именно реализацията на презумпцията за невиновност, правото на процесуална защита и предоставянето на информация, свързана с наказателното производство, спомагат за защита правата и интересите на обвиняемия, включително при даване на самопризнания.

На основата на формулираните в изложението констатации са дефинирани и обосновани основни предложения de lege ferenda за прецизиране и усъвършенстване на действащата на национално равнище нормативна уредба, което изразява приложните приноси на изследването.

Авторът

За автора:

Цветомир Панчев е доктор по наказателен процес и магистър по европеистика. Работил е като адвокат в Софийска адвокатска колегия. Автор е на статии и доклади с наказателнопроцесуална насоченост, публикувани в реферирани български юридически списания и сборници с научно рецензиране, в това число и от международни научни конференции. Понастоящем е заместник-директор в дирекция „Български документи за самоличност“ към Министерството на вътрешните работи.