Прекратяване и разваляне на учредено право на ползване върху недвижим имот при неизпълнение на задълженията на ползвателя

Ивайло Костов

Резюме: Статията разглежда особеностите при прекратяването и развалянето на учредено право на ползване върху недвижим имот при неизпълнение на задълженията на ползвателя. Искът за прекратяване на правото на ползване по чл. 61 от Закона за собствеността е приложим единствено при неизпълнението на съществените задължения на ползвателя, посочени в Закона за собствеността. В случай на неизпълнение на други задължения на ползвателя, възникнали по силата на договора за учредяване на правото на ползване върху недвижим имот, собственикът може да развали договора на основание чл. 87, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите.

Ключови думи: граждански процес, право на ползване върху недвижим имот, прекратяване на договор, разваляне на договор.

Termination and Rescission of Ususfructus over a Real Estate in case of Non-Fulfillment of User’s Obligations

Ivaylo Kostov

Summary: The article deals with particular issues related of the termination and the rescission of a contract with subject the right of use over real estate in case of non-fulfillment of the obligations of the user. The claim for termination of the right of use under Art. 61 of the Property Act is applicable only when the user fails to fulfill the essential obligations specified in the Property Act. In case of non-fulfillment of other obligations of the user arising under the contract, the owner may rescind the contract under Art. 87, para. 3 of the Obligations and Contracts Act.

Key words: civil procedure, right of use over real estate, termination of contract, rescission of contract.

Кое е новото в новата Директива (ЕС) 2024/2853 относно отговорността за вреди от дефекти на продукти?

Христина Танчева

Резюме: След почти 40 години от приемането на Директивата, посветена на дефектните продукти, европейският законодател направи значителни, а не просто козметични промени в материята, които наложиха приемането на съвсем нова директива през 2024 г. В статията е направен паралел с Директивата от 1985 г., която, макар да положи началото на защитата на увредени от дефектни продукти на база обективна отговорност, има редица недостатъци, повечето от които са преодолени с новия акт на Европейския съюз. Очертани са основните промени в режима на отговорността както по отношение на разбирането за продукт, така и относно това кой носи отговорност, как се доказва дефектът, кои са основанията за освобождаване от отговорност и какъв е срокът, в който се носи отговорност. Новите правила отчитат факта, че в последните десетилетия характерът на продуктите се промени драстично, като дигиталните и базираните на изкуствен интелект стоки станаха нещо съвсем обичайно, а разпространителската верига се усложни още повече. Все по-честото използване на софтуер дори в наглед прости стоки създава и сериозно предизвикателство пред потърпевшия да докаже наличието на дефект и причинна връзка между него и вредите, поради което в новата Директива са уредени правила за разкриване на информация от страна на ответника, както и са създадени оборими презумпции.

Ключови думи: продукт, дефект, вреди, обективна отговорност, икономически оператор, доказване, презумпция, срок.

What is new in the new Directive (EU) 2024/2853 on product liability?

Hristina Tancheva

Summary: Almost 40 years after the adoption of the Directive on defective products, the European legislator has made significant, and not just cosmetic, changes to the matter, which lead to the adoption of a completely new directive in 2024. In the article a parallel is drawn with the 1985 Directive, which, although laid the foundation for the protection of defective products on the grounds of strict liability, had several shortcomings, most of which have been overcome by the new European Union act. The article outlines the main changes in the regime of liability for defective products, regarding the understanding of a product and who is the liable person, how the defect is proven, what are the grounds for exemption from liability and what is the period within which liability is incurred. The new rules consider the fact that in recent decades the nature of products has changed dramatically, with digital and artificial intelligence-based goods becoming commonplace, and the distribution chain becoming even more complicated. The increasing use of software, even in simple goods, also creates a serious challenge for the injured party to prove the presence of a defect and a causal link between it and the damage, which is why rules for the disclosure of information by the defendant have been established, as well as rebuttable presumptions.

Key words: product, defect, damages, strict liability, economic operator, proof, presumption, term.

Общественият ред като основание за служебно прилагане на правото на Европейския съюз

Пламен Пантелеев

Резюме: Общественият ред е понятие, което има различни значения в зависимост от контекста, в който се поставя. Общото между тях е, че той винаги изразява определени основни принципи за даден правопорядък, чието зачитане трябва да бъде гарантирано от съдилищата на всяка цена. Европейският съюз обособява свой собствен обществен ред, чиито съставни части не се припокриват напълно с обществения ред на държавите членки. Съдът и Общият съд са натоварени да следят служебно за формалната законност на оспорените пред тях актове, както и за абсолютните процесуални условия за допустимост на исковете, които се приемат за въпрос от обществения ред на Европейския съюз. Що се отнася до националните съдилища, в практиката на Съда понятието „обществен ред“ се ползва двояко. Първо, Съдът извежда принадлежността на определена разпоредба от правото на Съюза към обществения ред и свързва с това нуждата от нейното служебно прилагане от националните съдилища. Такъв характер е признат на чл. 101 и 102 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). В други случаи Съдът поставя обществения ред в контекста на националното право, като се позовава на принципа на равностойност и въз основа на това изисква съответните разпоредби да се прилагат служебно. При тази хипотеза водещи остават националноправното разбиране за обществен ред и предвиденият в него процесуален режим за разпоредби с този ранг.

Ключови думи: обществен ред, право на Европейския съюз, прилагане, служебно, национален съдия, принцип на равностойност.

Public policy as a ground for ex officio application of European union law

Plamen Panteleev

Summary: Public policy is a concept that has different meanings depending on the context in which it is used. What they have in common is that it always expresses certain fundamental principles of a given legal order, respect for which must be guaranteed by the courts at all costs. The European Union has developed its own public policy, the components of which do not entirely overlap with the public policy of the Member States. The Court of Justice and the General Court are responsible for observing of their own motion the formal legality of the acts challenged before them, as well as the absolute procedural conditions for the admissibility of actions that are considered to be a matter of public policy of the European Union. As regards national courts, the concept of public policy is used in the case-law of the Court of Justice in two ways. First, the Court of Justice establishes that a certain provision of Union law falls within public policy and links this to the need for its application by the national courts of their own motion. Such nature is recognized for Articles 101 and 102 TFEU. In other cases, the Court places public policy in the context of national law, referring to the principle of equivalence and on this basis requires the relevant provisions to be applied ex officio. In this case, the national legal understanding of public policy and the procedural regime provided therein for provisions of this rank remain the main factors.

Key words: public policy, European union law, application, ex officio, national judge, principle of equivalence.

От правен хаос към правов ред: регулаторни инициативи относно криптоактивите в Европейския съюз и тяхното отражение в Република България

Валери Стоянов

Резюме: Настоящото изследване, състоящо се от две части, цели да разсее съмненията и да покаже, че криптоактивите са регулирани в Европейския съюз (ЕС), включително и в Република България като държава членка. За целта са разгледани ключови законодателни инициативи в ЕС, насочени към системно значимите дейности, услуги и субекти в криптоекосистемата. Разгледаният правен режим на криптоактивите поставя ЕС в позицията на световен претендент относно въвеждането на комплексна правна рамка за криптоактиви, която е съгласувана с глобалните стандарти и добри практики.

Ключови думи: криптоактиви, регулиране, надзор, DLTR, MiCAR, CRR, AML/CFT, DORA, DAC.

From law chaos to legal order: regulatory initiatives on crypto assets in the European Union and their impact on the Republic of Bulgaria

Valeri Stoyanov

Summary: This two-part study aims to dispel doubts and demonstrate that crypto assets are regulated in the EU, including in the Republic of Bulgaria as a Member State. To this end, it examines key EU legislative initiatives addressing systemically important activities, services, and entities in the crypto ecosystem. The legal regime for crypto assets under review places the EU in the position of a global leader for the introduction of a comprehensive legal framework for crypto assets that is consistent with global standards and best practices.

Key words: crypto assets, regulation, supervision, DLTR, MiCAR, CRR, AML/CFT, DORA, DAC.

Искът по чл. 108 от Закона за собствеността, предявен от един от съсобствениците, спира ли придобивната давност за чуждите идеални части от правото на собственост върху общата вещ?

Владимир Стоянов

Резюме: В статията е разгледан проблемът за действието на предявен от един съсобственик срещу трето лице ревандикационен иск (чл. 108 от Закона за собствеността, ЗС) по отношение на течащата в полза на третото лице придобивна давност за съсобствения имот. Към настоящия момент практиката на Върховния касационен съд е трайна и непротиворечива във виждането си, че когато един съсобственик предяви иск по чл. 108 ЗС срещу трето лице, придобивната давност, която тече в полза на ответника, спира и съответно се прекъсва единствено и само по отношение на идеалната част от правото на собственост върху общата вещ, принадлежаща на ищеца. По този начин е напълно възможно още по време на висящия процес или дори след неговото приключване, преди да е осъществен въвод във владение, третото лице да придобие по давност всички чужди на ищеца идеални части и по този начин да възникне съсобственост между двете главни и насрещни страни в процеса. Тезата на автора е, че тази съдебна практика е неприемлива и в подобна хипотеза придобивната давност спира, съответно се прекъсва по отношение на целия съсобствен имот. Изложените аргументи са групирани в три точки и произтичат от: (1) възможността всеки съсобственик да предяви иск по чл. 108 ЗС, с който да получи фактическата власт върху целия имот; (2) същността на съсобствеността като правен институт и (3) характера на ревандикационния иск.

Ключови думи: ревандикационен иск, съсобственик, трето лице, придобивна давност, право на собственост, предаване на фактическа власт.

Does a claim under Article 108 of the Property Act brought by one of the co-owners suspend the statute of limitations for the acquisition of the other’s right to the ownership of the common property?

Vladimir Stoyanov

Summary: The article deals with the issue of the effect of a repossession claim (Art. 108 of the Property Act) filed by a co-owner against a third party with regard to the running of the statute of limitations in favor of the third party for the co-owned property. At the present time, the practice of the Supreme Court of Cassation is consistent and inconsistent in its view that when a co-owner brings an action under Article 108 of the Property Act against a third party, the statute of limitations running in favor of the defendant is suspended and accordingly interrupted solely and exclusively in respect of the ideal part of the ownership of the common property belonging to the claimant. It is thus entirely possible that, during the pendency of the proceedings or even after the conclusion of the proceedings, before the taking of possession has taken place, the third party may acquire by prescription all of the ideal parts which are alien to the claimant and that co-ownership may thus arise between the two main and opposing parties to the proceedings. The author’s thesis is that this case-law is unacceptable and that in such a situation the limitation period is suspended and, accordingly, interrupted in respect of the entire co-ownership of the property. The arguments put forward are grouped into three points and stem from: (1) the possibility for each co-owner to bring an action under Article 108 of Property Act to obtain the de facto authority over the entire property; (2) the nature of co-ownership as a legal institution; and (3) the nature of the restitution action.

Key words: restitution claim, co-owner; third party, prescription of acquisition, right of ownership, transfer of de facto authority, ideal share.