Книгата е посветена на историческото развитие на принципа на суверенитета от генезиса му в ранните политически общества до модерните му трактовки в съвременния конституционализъм. Развита е тезата, че суверенитетът първоначално възниква като емпирично явление, ведно със своя носител и титуляр – суверена, след това той бива осмислен и обоснован научно и накрая става част от конституцията на съвременната държава. Този механизъм на генезис и концептуализиране функционира и в условията на съвременен, еволюиращ и многостепенен конституционализъм, обусловен от създаването и развитието на Европейския съюз и неговото право. Времевата рамка на изложението е определена от понятието „съвременен конституционализъм“ – акцентът е поставен върху концепции и събития, развили се след края на Втората световна война. Така определеното „съвремие“ е условно, тъй като конституционализмът е невъзможен без миналото си, а настоящето му е продължение на процеси, започнали през предходните епохи.
Подробно е изследван суверенитетът на българската държава от нейното Освобождение до приемането й за член на Европейския съюз. Отделено е внимание на обявяването на независимостта през 1908 г. и на вътрешните и международните последици на акта от 22-ри септември. Проследена е регламентацията на принципа в четирите конституции и промените, приети във връзка със сключването и влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България и Румъния към ЕС.
